Първият Ферокактус открит в природата е Ferocactus recurvus. Милер го е описал като Cactus recurvus в своят “The Gardener’s Dictionary “ още през 1773 год.
Като самостоятелен род Ферокактусите са отделени за първи път от Бритон и Роуз през 1922год. До тогава те са били в род Ехинокактус. Както и при всички останали родове и при Ферокактусите няма точна и окончателна класификация. Според Бритон и Роуз рода включва 37 вида. Според последната класификация на Дейвид Хънт от 1999г. в рода влизат 28 вида, а останалите девет са сведени до разновидности. Тази неразбория в броя и имената на видовете в рода не пречи на Ферокактусите да са едни от най-атрактивните кактуси. Те неизменно присъстват във всяка по-сериозна колекция. Техните мощни, и често ярко оцветени бодли грабват вниманието на всеки който ги види.
Ферокактусите са северно американски род кактуси разпространен главно в Мексико и в най-южните щати на САЩ по границата с Мексико. От 37 вида 31 се срещат само в Мексико. Пет в Мексико и САЩ . Един единствен вид Ferocactus cylindraceus v. eastwoodiae не се среща в Мексико, а само в САЩ в щата Аризона. От тези 31 вида които се срещат само в Мексико 17 виреят само в хълмистите предпланини, и плата на пустинният полуостров Калифорния, и островите в Калифорнийския залив. Именно там в един от най-сухите райони на полуострова виреят най-големия / Ferocactus diguetii –до 4 метра височина при 80 см. диаметър / и най-малкия / Ferocactus fordii –12 см. в диаметър /
Ферокактусите заедно с Ехинокактусите са най-големите кълбовидни и колоновидни кактуси. Техните стъбла достигат до два, три метра височина при повече от половин метър в диаметър. По принцип Ферокактусите на образуват детки и разклонения. Рядко и в много късна възраст някои все пак дават прикорневи издънки. Изключение прави единствено Ferocactus robustus който в природата образува групи с диаметър до два и повече метра.
Според вида на бодлите им Ферокактусите могат да се разделят на две основни групи. Такива с шиловидни , кръгли в сечение, бодли и такива със приплеснати бодли. От своя страна бодлите могат да бъдат прави или закривени на края като кукичка. Дължината на бодлите варира в големи граници. От 2-3 см. при Ferocactus glaucescens до 30 см. при някои разновидности на Ferocactus rectispinus. / от скоро в каталозите на фирмите предлагащи семена се появи разновидност на Ferocactus hamatacanthus с 40 сантиметрови бодли / При повечето видове бодлите са ярко оцветени от жълто през розово да кърваво червено. Ферокактусите цъфтят, макар и много рядко в любителските колекции, също в най-различни цветове. От жълто – Ferocactu glaocescens , розово –червени при Ferocactus latispinus, кърваво червени при Ferocactus gracilis, до зеленикави при Ferocactus viridiscens. Плодовете им са яйцевидни до 4см. големина. Стават за ядене. Казват че били много вкусни. Семената са многочислени кафеникави до черни от 0,5 до 3 мм. големина.
Вярно е че Ферокактусите са един от най-атрактивните родове кактуси. Вярно е и това че са любимия ми род. Не мога обаче да кажа че всички видове от този род са прекрасни, и че непременно всички трябва да присъстват във всяка колекция. Има видове доста невзрачни на пръв поглед / по моя преценка . Все пак красотата е субективно усещане/ Такъв е например Ferocactus ehidne. Рядко разпространен в колекциите вид достигаш 40 см. в диаметър. Бодлите му са прави, шиловидни. Доста слабички за представител на род Ферокатус. Радиалните досгигат едва 2 см.дължина, а централните до 5см. За сметка на това обаче е доста невзискателен към условията на отглеждане и започва да цъфти сравнително рано. Екземпляри достигнали 10-15 см. в диаметър не рядко радват своите стопани с обилен цъфтеж. Друга част от Ферокактусите нямат място в нашите колекции поради голямото сходство между тях в ранна възраст. Разликата между Ferocactus peninsulae и Ferocactus townsendianus е в размера който достигат в зряла възраст / след 70-80 години / както и в устройството и цвета на цветовете им. Докато са млади на практика двата вида са неразличими. В моята колекция те все пак се различават по едно нещо. Различават се по табелките на саксийките им. В крайна сметка по моя скромна преценка можем да кажем че род Ферокактус е добре представен в една колекция ако в нея присъстват десетина, петнайсет от видовете. О всичките 37 вида аз бих ви препоръчал следните видове :
Ferocactus acanthodes – Този вид често се среща и под синонимното име - Ferocactus cylindraceus . Това е мощно растение. Достига до 2-3 метра височина и 60 см. дебелина. Стъблото му е тъмно зелено.Има средно 25 - 30 ясно очертани ребра достигащи 2см. височина с едри кафеникави ареоли. В ареолите му има жлези отделящи гъста нектароподобна течност. Радиалните му бодли 10-15 на брой са тънки и твърди. Централните му бодли са 2-3. Още по-здрави.Шиловидни.На дължина достигат 12-15 см. Леко извити. На цвят бодлите варират от по-светло до кърваво червени. С времето цвета им преминава в тъмно сивокафяви.
Този вид спада към сравнително непретенциозните от род Ферокактус видове . За съжаление бавно растящ. Предпочита леко кисела градинска почва с примес на глина и 30-40 процента едър пясък и натрошена керамика. Недопустимо е наличието на варовик в почвата. През лятото трябва да му се осигури максимум слънце и свеж въздух. Обилно поливане през активния вегетативен период и никакво през зимата. Зимуване при температури от 12 до 15 градуса. Задължително в сухо помещение. Комбинацията от влажна почва и ниски температури води до неминуемо загниване и загуба на корените, а не рядко и на цялото растение. Зимуването със сухи корени не е достатъчно. Ако зимуването е съпроводено с повишена влажност на въздуха по стъблото на кактуса се появяват неприятни червени петна причината за които е някаква гъба коята се заселва и вирее на епидермиса и в дъбочина на кактуса. Петната не са заплаха за живота на растението но развалят доста външния му вид. Видът рядко или по скоро почти никога не цъфти в любителски условия но е достатъчно атрактивен с външния си вид и е препоръчителен за всяка колекция.
Ferocactus chrysacanthus – Единични стъбла достигащи 1 метър височина при 30 см. диаметър. Средно 18 ребра. В местата на ареолите ребрата са леко изпъкнали. Ареолите имат нектарни жлези. Радиалните бодли са светли, почти бели, тънки. Красотата на кактуса дават централните му бодли. До десет на брой те са масивни, закривени, плътно покриващи цялото стъбло на растението / разбира се при правилно отглеждане /- На цвят централните бодли са жълти с брилянтен блясък. Съществува и една по-рядка разновидност на вида при която бодлите са червени на цвят. В природата Ferocactus chrysacanthus се среща единствено на два малки острова – Кедрос, и сан Бенито намиращи се в Калифорнийския залив североисточно от полуостров Калифорния. Суровия климат на тези острови е направил Ferocactus chrysacanthus максимално устойчив на неблагоприятните природни условия, но и труден за отглеждане в любителските колекции. Един от най-бавно растящите Ферокактуси. Изисква максимално водо и въздухо пропусклива почва. Всякаква остатъчна влага е убийствена за кореновата му система. Дори и през активния вегетационен период този кактус се полива рядко. Всяка следваща поливка се прави поне седмица след като почвата е изсъхнала напълно от предходната, и то само ако времето е слънчево и топло. Вида изисква абсолютно сухо зимуване при температури около 10 градуса. На практика не цъфти в любителски условия, или ако цъфне то това е рядко изключение от правилата.
Ferocactus eastwoodiae – Вид близък до Ferocactus acanthodes. Някои специалисти го класифицират като разновидност на acanthodes, а не като самостоятелен вид. Характеризира се с ефектни бодли преливащи от жълто съм светло розово и червено. Радиалните и централните бодли са приблизително еднакви на дължина и достигат до 10-12 см. Шиловидни, леко закривени без кукичка на края. Усровията на отглеждане са близки до тези на Ferocactus acanthodes. Това е единствения Ферокактус който не се среща в Мексико. Отделни популации от него могат да се видят в Аризона – САЩ
Ferocactus emoryi – Един от най-красивите Ферокактуси в млада възраст. Иначе мощно растение достигащо до два и половина метра височина и метър в диаметър. 35 ясно изразени високи и широки ребра. При младите растения ребрата са разделени на едри издутини и ареолите им имат мъхесто покритие. Радиалните бодли са 5-8 на брой с дължина до 6 см. Централният е само един.Леко извит с кукичка на края той достига до 8 см. дължина. Всички бодли са мощни, здрави, с цвят преливащ от бяло към червено. Бавно растящ вид. При добро лято може да направи пет, шест нови ареоли. Среден по трудност за рода си вид. Изисква въздухо и водо проницаема леко кисела почва. Обилно поливане през вегетационния период като отделните поливки са разделени на интервали позволяващи пълното изсъхване на почвения субстрат. Както всички ферокактуси и този изисква максимално възможното слънце което можете да му предложите и постоянен приток на свеж въздух. Зимуването абсолютно сухо при температури от 12 до 15 градуса.
Ferocactus fordii – Със стъбло достигащо едва 12 см. Това е най-малкия в рода вид. Обикновенно има до 21 ребра. 15 радиални белезникави и 4 централни сивкаво кафяви бодли. Централните достига до 4 см. дължина. Мощни, здрави , Единият бодил е леко приплеснат с кукичка на края . Некапризно растение. Един от видовете които цъфти в любителски колекции. Цвета е до 4 см. дължина розово червен на цвят.
Ferocactus glaucescens – Много красиво растение. Ярко жълтите му бодли ефектно контрастират на сиво синкавия цвят на стъблото му. Този Ферокактус има кълбовидно стъбло достигащо до 50 см. в диаметър. Ребрата му почти винаги са 13 на брой високи, остри, с леко изразени подутини в зоната на ареолите. Бодлите му, общо 6-8 на брой са здрави, прави, игловидни достигащи до 3 см. дължина. Радиалните и централната не се отличават особенно. Това е един от най-невзискателните и в същото време един от най-красивите ферокактуси. Изисква леко глинеста градинска почва. Достатъчно водо и въздухо проницаема. През лятото максимум слънце и въздух, но на пролет леко засенчване в началото защото този ферокактус лесно получава слънчеви изгаряния. Обилно поливане през целия вегетационен период и абсолютно сухо зимуване. Това е един от ферокактусите който цъфти в любителските колекции. Разбира се преди това кактуса трябва да стане поне 15-20 см. в диаметър, а за това са му нужни поне 15 или малко повече години.
Ferocactus gracilis - Цилиндричен кактус достигащ до 3 метра височина при 30см. диаметър.Най-често 23-25 ребра които обаче трудно ще видите. Цялото стъбло на кактуса е обвито от гъсто валмо бодли. Десетината радиални бодли са с дължина до 4 см. Централните 13 на брой достигат до 6 сантиметра. Част от централните бодли са кръгли, а една или няколко са леко сплеснати закривени с кукичка на края и достигат до 5 милиметра широчина в основата си. Радиалните бодли са бели, централните повече или по-малко ярко червени. С възраста бодлите леко потъмняват и посивяват. В природата този вид се среща само в северната част на полуостров Калифорния. Бавнорастящ и капризен към условията на отглеждане вид. Лятото максимум слънце при по-ограничено поливане. Зимата на сухо и студено.Този вид е много чувствителен към появата на червени петна по стъблото при повишена влажност на въздуха през зимата. Тези червени петна могат да се образуват и през лятото, ако няма достатъчно проветряване и след поливане около кактуса въздуха остава влажен. Много ефектен кактус но практически не цъфти в любителски условия. Ако трябва да съм искрен не съм чувал да цъфти и в оранжериите на ботаническите градини. Възможно е все пак някъде да има и изключения.
Ferocactus gracilis v.coloratus – Близък до горния вид кактус. Още по ефектен. С по-мощни и ярко оцветени бодли. На височина достига 1 метър. Условията на отлеждане са идентични с предходния вид.
Ferocactus hamatacanthus – Дълго време този вид беше в отделен род – Hamatocactus. Ефектен ферокактус който доста се различава от останалите видове на рода. Кълбовидно стъбло достигащо до 30 и повече сантиметра. С възраста може да се издължи и на височина да достигне 60 сантиметра./ Нещо което не съм виждал дори и на снимка / Ребрата са средно петнайсетина. Високи.Ясно очертани. В зоната на ареолите ребрата са разделени на големи издутини. Радиалните бодли 8-12 на брой достигат 10 см. дължина. Централните бодли са четири . Три от тях с дължина до десет сантиметра са насочени на горе. Единият бодил е чувствително по-дълъг / обикновенно около 15-20 см. но има разновидности при които достига до 40 см. / с кукичка на края е насочен на долу. Всички бодли са тънки, еластични преливащи от бяло към червено. Този ферокактус е сравнително некапризен и лесен за отглеждане. Изисква много слънце и топлина през лятото и сухо и студено зимуване. Обилно поливане през вегетационния период.
Ferocactus histrix – Светло зелено стъбло. В началото сферично, а по-късно издължено. Достига до метър височина при 60 см. диаметър. Ребрата са остри, високи. В началото по-малко, но с възраста броя им се увеличава до 25-30. Радиалните бодли са десетина. Остри, игловидни достигащи до 3 см. дължина. Централните бодли 3-4 на брой също са прави, игловидни. Малко по-мощни от радиалните. Един от тях достига до 6-8 сантиметра. Всички бодли са тъмно червени преливащи към жълто на върха. Некапризен и сравнително бързо растящ вид. Податлив към обазуване на червени петна по стъблото при по-влажно зимуване.
Ferocactus latispinus - Най-добре познатия и най-разпространен в любителските колекции представител на рода. Светло зелено приплеснато стъбло досгигащо в природата 30-40 см. в диаметър. Около 20 ребра с ясно изразени издутини в областа на ареолите. От 6 до 12 радиални бодли.Бели до леко розови. Относително тънки. Достигащи до 2 см. дължина. Четири централни бодли. Три насочени на горе. Те са леко приплеснати дълги до 4 см. и широки до 4 мм. Четвъртия централен бодил е насочен на долу. На дължина достига до 5 см. а на ширина до сантиметър в основата. Всички централни бодли са червени на цвят. Вида има и разновидност – flavispinus , с жълти бодли. Относително лесен за отглеждане вид. Лятото максимум слънце и обилно поливане през вегетационния период. Зимата на сухо при температури окол 12-15 градуса. Това е един от видовете цъфтящи в любителски условия. Цвета на цветовете му е идентичен с цвета на бодлите. Червен при червените бодли и жълт за разновидноста с жълти бодли. За разлика от повечето кактуси които цъфтят на пролет или през лятото Ferocactus latispinus при нашите условия цъфти късно на есен. В края на октомври, началото на ноември месец. Това малко затруднява своевременното му навлизане във фазата на зимен покой.
Ferocactus macrodiscus – Доста различен на външен вид от останалите кактуси. Стъблото приплеснато, сферично. Достига 40 см. в диаметър при едва 10 см. височина. До 35 неравномерно дебели ребра. 6-8 радиални бодли до 2 см. дължина. Леко извити.Притиснати към стъблото. Бледо жълто розови . 4 ценрални бодли . Трите насочени на горе. Четвъртия най-мощния бодил е насочен на долу. Всички бодли са леко закривени, без кукичка на края. Сравнително лесно цъфтящ в любителски условия вид. Цвета е до 4 см. височина и още толкова широчина.
Ferocactus peninsulae - Мощно единично стъбло с височина до два метра и половина. Диаметър до 40 см. 12-20 ясно изразени ребра. Около 10 по-тънки , леко извити радиални бодли. Четири до 15 см. дължина леко приплеснати сиво червеникави на цвят с кукичка на края централни бодила. Сравнително лесен за отглеждане и бързорастящ / за рода си / вид. Това е кактус от групата на Ferocactus wislizeni. В по-млада възраст те са практически неразличими. В тази група влизат още Ferocactus hererae , Ferocactue santa-maria, Ferocactus tiburonensis, и Ferocactus townsendianus. Достатъчно е в колекцията ви да присъства един от изброените видове.
Ferocactus pilosus – Този Ферокактус се отличава от останалите по наличието на бели власинки в ареолите му./ Това си личи и от името му / Някои специалисти не го признават за отделен вид, а за разновидност на Ferocactus stainesii. Съблото е светло зелено до 3 метра височина и около половин метър в диаметър. 15-20 остри ребра. При младите растения в областа на ареолите има ясно изразени подутини. 4-6 здрави, леко извити радиални бодли достигащи до 2-3 см. дължина. Четири още по-мощни и здрави централни бодила достигащи до 5 см. дължина. Всички бодли в началото са жълто червеникави, а по-късно започват да сивеят. Бавно растящ, не особенно капризен вид. Обича горещо и сухо лято и суха и хладна зима. Младите растения рано на пролет трябва постепенно да се излагат на слънце защото сравнително лесно получават слънчеви изгаряния.
Ferocactus rectispinus – Това е Ферокактус с особенно дълъг централен бодил. Той е от групата на Ferocactus emoryi. Някой специалисти не го признават за отделен вид, а разновидност на emoryi . Мощно до 2 метра високо стъбло. 8-10 радиални бодли достигащи 6 см и един централен бодил достигащ до 25-30 см. при някой таксономически разновидности на вида. Всички бодли са прави, шиловидни.На цвят преливащи от светло розово до червено. Бавно растящ и за съжаление капризен вид, родом от сухите крайбрежия на полуостров Калифорния. Нуждае се от максимум слънце и топлина през лятото като не обича спарения оранжериен въздух. Поливане само през вегетативния период. Обилно, но през по-дълги интервали от време. До два пъти по-дълги от времето нужно на почвата да изсъхне напълно. Тя трябва да е максимално водо и въздухопропусклива, градинска, глинеста с минимално съдържание на хумус. Видът на практика не цъфти н любителски колекции.
Ferocactus recurvus – Този вид е наричан още Ferocactus nobilis / на български –прекрасен /. Светло зелено, сферично стъбло, с диаметър до 20-25 сантиметра. 13-15 плавни ребра до 2 см. височина. Рядко разположените ареоли имат леко сивкаво мъхесто покритие. Радиалните бодли са до 8. две от тях леко приплеснати. Всички около 2 см. дължина. Централния бодил е един . Силен. Широк. На дължина до 6-8 см.. На края е закривен като кукичка. Всички бодли са тъмно червени, но с възраста започват да сивеят. Цветовете са карминено червени с по-тъмна имица по края. Достигат то 4 см. в диаметър. За съжаление в любителските колекции се появяват много рядко.
Ferocactus robustus - Това е единствения кактус който обилно образува детки. В природата се срещат обширни струпвания в които може да се изброят до няколко стотин стъбла на една коренова система . Стъблото на този Ферокактус не е голямо – до 16 см. Има 8 ясно изразени прави ребра. Радиалните бодли са тънки светли и сравнително къси. Техния брой варира много. Централните бодли са до 6 на брой. Червеникави, леко приплеснати до 6 см. дължина. Сравнително некапризен ферокактус. Както всички останали обича много слънце и свеж въздух. Зимуване при температури около 12-15 градуса. Напълно сухо.
Освен гореизброените видове в любителските колекции могат да се срещнат, но по рядко, още десетина вида Ферокактуси. Много от тях обаче колекционерите държат само за да могат да кажат че колекцията им е по-пълна. На външен вид те са много близки на някой от изброените по-горе видове или се явяват техни разновидности.
Култивиране на род Ferocactus Като цяло рода не е труден за отглеждане. Характерно за всички видове от рода е че изискват максимално възможното слънце и свеж въздух които можем да им осигурим.
Семеначетата и по-младите растения се отглеждат в малко по-богати на хранителни вещества почви. За тях е добра комбинацията от една трета градинска почва, една трета листовка и една трета едър пясък и натрошена керамика. Всички видове от рода не понасят наличието на варовик в почвата. По-възрастните растения и тези с по чувствителна коренова система / тези от п-в Калифорния / предпочитат глинеста градинска почва бедна на хумус и съдържаща до 40 процента пясък и други инертни материали които да я направят максимално водо и въздухо пропусклива. Видовете произхождащи от най-сухите части на полуостров Калифорния са доста чувствителни към преувлажняването на почвата, а всички видове към влажната и студена почва.
Ферокактусите се поливат обилно във фазата на активен растеж, но съобразено с метереологичните условия. Времето трябва да е такова че почвата да може да изсъхне максимално бързо след поливането. Застояването на влага в почвата е недопустимо. В тази връзка е и размера на саксията в която са засяти. Тя трябва да е толкова голяма че кореновата система на кактуса да може да обхване целия обем от почва. Излишната почва под, и около корените на растението е един резервоар на излишна влага и не позволява бързото изсъхване на почвата, а това води до загниване на корените. Ориентировъчно можем да кажем че за едно здраво растение саксията трябва да е голяма горе долу колкото стъблото му или малко по-малка. Ако при пресаждането се установи че поради някаква причина Ферокактуса има слаба коренова система той трябва да се пресади в по-малка саксия и в по-песъчлива почва.
Когато са във фаза на активен растеж Ферокактусите реагират положително на подхранването с изкуствени торове. Това правило важи най-вече за по-младите растения. Не трябва да се използват торове с високо съдържание на азот защото това води до неправилен растеж и отслабване на имунната система на растението. На азотното подхранване реагират най-бурно клетките изгражащи влагозапасяващата тъкан на растението за сметка на клетките изграждащи скелета. В резултат стъблото на кактуса става по крехко и често се чупи под собствената си тежест. За кактусите и в частност Ферокактусите най-подходящи са комбинираните торове в съотношение азот 6% , фосфор 12% , и калий36% От най-често използваните в любителсокото цветарство торове на тези условия отговаря оранжевия “Кристалон”. Този тор съдържа и много микроелементи нужни на растенията. Кактусите трябва да се торят като цяло по-пестеливо. Тор може да им се подава заедно с водата през една или две поливки , като е за предпочитане растения които са в прясно сменена почва да не се подхранват изобщо.
За много видове кактуси най-трудна е младенческата им възраст. С времето растенията укрепват и стават по-малко капризни към условията на отглеждане. Това правило не важи за Ферокактусите. Те сравнително лесно се размножават със семена макар кълняемоста им да не е много висока. Семеначетата им раста бързо и не изискват някакви специални грижи.Ферокактусите са най-лесни за отглеждане от две до към седем, осем годишната си възраст. През това време те растат активно през лятото, и без проблеми преодоляват сухите зимни месеци. С увеливането на възраста и съответно размера на растението то става по “ тромаво”. На пролет бавно и трудно излиза от стагнация. За това и първите поливки са много опасни. На есен обратно.Трудно заспива и късите студени есенни дни го заварват все още в състояние на вегетация, макар и не толкова силна. Това може да доведе до неприятно източване на растението / вярно това се случва рядко / или до истощаване на хранителните му запаси. На пролет то се събужда още по-трудно и бавно набира сили за нов растеж. Друг неприятен ефект от късното заспиване е изсветляването на върха на растението. Образуваните при липсата на достатъчно светлина части остават по –светло зелени и на пролет много лесно изгарят от силното слънце. За да не се стига до тези неприятни резултати трябва още в средата на август да се започне с намаляване на поливките. Поливките трябва да се намалят, и дори да се спрат напълно ако в средата на лятото нощните температури се задържат продължително над 20 градуса. При такива температури кактуса изпада с лятна стагнация, и не може да усвои влагата която му подаваме. Почвата изсъхва много бавно и се създават условия за загниване на корените.
Мисля че това е на кратко най-важното което трябва да се знае за един от най - атрактивните родове кактуси. Големите няколко десетки сантиметра растения покрити с мощни и интензивно оцветени бодли са невероятна гледка . За съжаление този род кактуси са едни от най-бавно растящите, и често за постигането на тази цел един човешки живот се оказва недостатъчен.Ако сега положите основите вашите деца и внуци ще имат с какво да се гордеят и ще ви споменават с гордост пред приятели и познати. Разбира се по-добрия вариянт е да успеете да се здобиете с вече поотраснали растения и да имате възможност да им се радвате вие, а не вашите наследници.
Имах намерение да добавя и снимки към всеки вид, но темата щеше да стане прекалено дълга, а и всеки може да напише името на вида в Гугъл и ще намери не няколко, а стотици снимки.
Добавка: Както в цялото семейство, така и в род Ферокактус няма единна, общоприета класификация. Според различните автори в този род влизат от 26 до 42 / с всички подвидове / вида.
По принцип род Ферокактус е отделен от Ехинокактус на базата на основни различия в цветовете и плодовете. На същата база рода е разделен на две основни групи всяка от които се състои от две подгрупи. Мога разбира се да ви изброя и в коя подгрупа кои видове влизат, но смятам че това не е интересно за нас, любителите. Може би само за някои манияци на тема класификация. По интересното е това че няма ясно обособени критерии които да определят кога разликата между две растения е достатъчна за да се нарекат отделни видове. Кога стига за да наречем едно растение подвид на друго, и кога тази разлика е само по таксон. За това на практика някои видове са ясно различими дори от своите подвидове докато при други видове разликата е такава че на практика / в културни условия / те са неразличими.
Ще ви дам пример с Ферокактус макродискус и неговия подвид септентрионалис. Достатъчно е човек да е запознат с описанието им и безгрешно може да определи дали едно растение принадлежи към основния вид или е от подвида.
Съществуват обаче два вида, всеки от тях с по два подвида които на практика са неразличими. Това са пенинсулае и вислизении с техните подвидове Санта Мария и таунсендианус / за пенинсулае / и херерае и тибуроненсис / за вислизении /
Разликата между основния вид пенинсулае и подвида Санта Мария например е в това че подвида е доста по-малък по размер. Достига до 40 - 50 см- височина докато основния вид подминава метър и половина, а има съобщения и за двуметрови растения . Друга съществена разлика е в дължината на централния бодил. Този на Санта Мария е почти два пъти по-дълъг и достига до 15 см. дължина докато този на основния вид достига осем, десет сантиметра. Дотук добре. Кажете ми в любителски условия кой има Ферокактус пенинсулае по-голям от 50 см. за да може да каже че това е чист пенинсулае, а не Санта Мария. Ще кажете дължината на бодлите. Да, ама всичкото слънце което можем да осигурим / дори на южна тераса / при нашата географска ширина не е достатъчно на растението за да покаже пълния си потенциал и то най-често има седем, осем сантиметрови бодли. А кажете това пенинсулае ли е или Санта Мария с недостатъчно развити бодли. Е който има оранжерийка може би ще успее да отгледа и растение с бодли над десет сантиметра за да е сигурен че е Санта Мария, но това е по-скоро изключение потвърждаващо правилото.
Същото се отнася и за вида вислизении и неговите два подвида, както и за самите основни видове. Основната разлика която е била посочена за да се приеме че става въпрос за два отделни вида е това че пенинсулае расте на полуостров Калифорния в доста по-сухи и сурови условия, докато вислизении расте на западното крайбрежие на Мексико сред доста по-гъста растителност. На практика двата вида са разделени от Калифорнийския залив. На моята тераса обаче залив няма и на практика двата вида са неразличими. Ще попитате няма ли разлика в бодлите. Има, ама вижте каква. Пепинсулае има един централен бодил, десетина тънки като власинки радиални бодли и още шест до девет по-мощни радиални които обаче не са така ясно изразени и могат да бъдат разглеждани и като централни. Вислизении има четири централни бодила, единия от които по-мощен и с кукичка на края, пет шест мощни радиални бодила и още толкова тънки власинковидни. При наши любителски условия дали растението има пет шест радиални бодли които могат да се приемат за централни или четири от тях са действително централни никой не може да определи. Просто те не са достатъчно развити, а и няма база за сравнение.
За това смея да твърдя че в младенческа възраст, и при любителски условия тези два вида с техните четири подвида са на практика неразличими.
Може би е по-добре да приемем остарялото наименование хоридус и в него да включим всички по-горе споменати видове и подвидове.
Вариянтите са два. Или си купувате едно, две растения от тези два вида и техните подвидове, и им слагате табелка хоридус, или си купувате шест растения и ги накичвате с табелки с всички имена. Никой няма да има моралното право да ви оспори дори една табелка защото няма да има за какво да се хване. Така ще можете да се хвалите че имате пълната колекция на рода, а какво в действителност имате ще знае само всевишния. Защото и този който ги е сял не може да е сто процента сигурен какви точно семена е сял.
Източник: http://plantdream.com/forum/viewtopic.php?p=12421#12421Статията е републикувана със знанието и съгласието на нейният автор.
Тема: Ferocactus - Кратко описание на рода - от Scleri (Прочетена 6641 пъти)
