Вижте. Човек който обича кактуси вижда някъде в България успешно аклиматизирали се Опунции и сърцето му се радва, но като се замислите тоя който е занесъл първите зайци в Австралия вероятно също ги е обичал. Сега целия континент е преграден през средата с една огромна почти пет хиляди километрова мрежа в отчаян опит да се спре безконтролното им разпространение. Зайците изяждат тревата и местните видове бавно изчезват от недостига на храна. Въпреки всички усилия на австралийското правителство обаче не се забелязват някакви сериозни успехи в ограничаването им. Нещо подобно беше на път да се случи и в нашето Черно море след появата на рапана. В началото това беше рядка раковина, и аз помня как хората гледаха със завист всеки който е достатъчно добър гмуркач че да успее да извади тази ценност от пет, шест метра дълбочина. След това събирането на рапани взе да става все по-лесно. На края всеки можеше да си ги събере спокойно направо от пясъка на плажа. Само че с увеличаването на рапаните черната мида от масово разпространена взе да става раритет. Оказа се че е любима и основна храна на рапана, а той не е храна на никой. Просто в нашето море липсват естествените врагове на тоя охлюв. Хубавото в случая е че рапана се оказа ценен деликатес за местата от където идва, и тогава в Черно море се появи най-опасния естествен враг на всички животни и растения, а именно търговския интерес. Стигна се до там че в момента събирането на рапани е изкуствено ограничено с цел все пак да не изчезне напълно. С намаляването на популацията му черната мида взе постепенно да възстановява запасите си. За съжаление това не е единствения пример който може да се даде. Нов проблем който се задава на хоризонта са червенобузите костенурки. Появиха се като домашни любимци в последните десетина, петнайсет години. Лесно се размножават. Лесно се гледат и за това спокойно могат да се намерят във всеки зоомагазин. Хората ги купуват без да знаят че стават петнайсет, двайсет че и повече сантиметра когато пораснат. Идва един момент когато терариума се оказва малък и човек решава от хуманитарни подбуди да пусне животинчето на свобода. Отива до най-близкото езеро или река и се връща с чувството на удовлетворение че е спасил един живот. Само че тези червенобузи костенурки успешно преживяват нашите зими. Нямат естествени врагове, а те самите се хранят с всичко включително хайвер и малки рибки. В резултат нашите реки и езера и без друго бедни на риба съвсем се оголиха. Там където има популации от червенобузи костенурки вече няма дори една рибка. Мога да дам поне още дузина примери, но мисля че е излишно.
Гледах наскоро по Дискавъри филмче за австралийския контингент в мироопазващите сили на ООН. Имаше много интересни моменти и в обучението им, и в мисията на която бяха изпратени, но най-силно впечатление ми направи на какъв контрол бяха подложени при връщането в страната. Тъй като Австралия е патила от много инвазивни видове, не само от зайците, контрола беше страхотен. Можете да се досетите че е абсолютно забранено да си донесеш някакво животинче за спомен. Когато обаче комисията провери подметките на обувките им за семена от чужди растения които могат случайно да попаднат заедно с калта бях направо шашнат.
С отпадането на все повече ограничения българина взе да щъка по света и рано или късно, но по - вероятно твърдо скоро тоя проблем ще се появи с цялата си острота и пред нас. Защото има видове и видове.
