Отвътре ми е едно философско. Сигурно ще излезе дълъг пост. Ша ма прощавате предварително.
На пръв поглед Джони е прав. Фаянсовата плочка не е хигроскопична и водата стои върху нея, а през тухлата преминава и потича от долу. Следователно тухлата е по-водопропусклива от плочката. В нашия случай обаче картинката е малко по-различна. Водата не преминава през песъчинките, а през междините между тях. Между по едрите песъчинки междините са по-големи и за това водата по лесно отича. Само че пясъка има и още една друга в случая полезна функция.
Да направим един мислен експеримент. Да приемем че една саксия може да събере петстотин кубически сантиметра почва, и че този обем почва може да поеме сто милилитра вода до пълното си сто процентово насищане. Да приемем също че кактуса засаден в тази саксия " изпива " при едно поливане двайсет милилитра вода. Остават излишни осемдесет милилитра които трябва да се изпарят за да изсъхне почвата. Ако сега напълним саксията със субстрат който съдържа петдесет процента почва и петдесет процента пясък ще се получи друга картинка. Тъй като в целия обем почвата е два пъти по-малко следователно тя ще поеме и два пъти по-малко вода / тъй като пясъкът не е хигроскопичен и не може да поеме нищо /. Следователно след поливката в саксията ще останат не сто, а само петдесет милилитра вода. Кактуса ще " изпие" неговите двайсет милилитра и на края излишни ще останат само трийсет милилитра вода които трябва да се изпарят. Вместо осемдесет имаме само трийсет милилитра излишна вода която ще се изпари за много по-кратко време.
Ако сега заменим половината пясък с натрошена тухла, зеолит, перлит, или друг химически неутрален хигроскопичен материал какво ще се получи. Елементарната логика говори че увеличавайки частта на хигроскопичния материал в субстрата това ще доведе до увеличаване на абсорбираното количество вода и това ще забави изсъхването на почвата. И това на практика е така, само че наличието на хигроскопичен материал / натрошена тухла / в субстрата води до друг положителен ефект. Веднага след поливането почвата е със сто процентова влажност. Така наречената пределна влагоемкост. Тоест всички микроскопични пространства между частиците почва са запълнени с вода. Останалото количество вода няма къде да се вмести и изтича през дренажните отвори. В следващия момент обаче част от водата се всмуква в дълбочина от тухлите / зеолита или каквото там сме сложили /. Това автоматично намаля процента на овлажняване на почвата и част от тези микроскопични пространства между частиците почва се оказват празни. Празни обаче те не могат да седят и затова се изпълват с въздух. Наличието на въздух коленно променя микробиологичната обстановка в нашата почва. Патогенните микроорганизми в подавляващото си болшинство са анаеробни. Тоест развиват се само в отсъствието на кислород ,и наличието на въздух затруднява, или въобще възпрепятства тяхната поява. На тяхно място се развиват аеробни гъби и бактерии полезни за растенията. Точно с тяхна помощ става усвояването на влагата и хранителните вещества от кореновата система на кактусите.
Когато част от влагата в почвата се изпари се получава обратния процес. Водата винаги преминава от по-мокрото към по-сухото. Това го знае всеки. За това влагата съхранена вътре в микро порите на тухлата сега се връща в почвата. Това я поддържа по-дълго влажна, но влажна до степен безопасна за кактусите. Както не веднъж съм споменавал не водата убива нашите кактуси, липсата на въздух до което води нейното наличие, и от там до създаването на условия за развитие на анаеробни патогенни организми.
Точно за това забъркваме почвени субстрати по сложни / почти алхимични / рецепти. В началото. По-късно когато мързела вземе връх над ентусиазма всеки стига до една универсална за неговите условия рецепта, и с малки промени в състава на субстрата сади всичко каквото му попадне.