Декември ми е любимият месец при зимеустойчивите . Това е най-сухият месец в годината. Не е много студено все още , слънцето макар и ниско на хоризонта успява да стопли скалите и те акумулират достатъчно топлина. Въздухът е свеж , небето чисто ... / малко се отплеснах /
През декември `моржовете` са свити , намалили са двойно размерите си , настръхнали - готови за зимните бури и виелици. Лично на мен този им зимен вид ми допада изключително много. Цветът , който им добиват бодлите сега не може да се сравни с другото време на годината.
Ето ги рейхенбахитата :
и най-старата група / показвана многократно / :
Тази последната група е изкарала 7 зими . Другите рейхита / от горните снимки/ бяха засадени година-две по-късно. Първите години си мислех , че зимата е сезонът , който е критичен за тях
Сега зимата не ме притеснява . Те я избутват безпроблемно. Много по-критичен период при тях е краят на пролетта - началото на лятото. Т.е. месеците май- юни - юли. Колкото и странно да е, при моите условия , точно това е критичният период. Ако по време и непосредствено след цъфтежът времето е влажно и вали неспирно , вероятността да не понесат пролетната влага е голяма . Единствените ми загуби / няколко рейхита/ са били през късната пролет и лято на 2015год , която беше супер влажна и дъждовна. Като цяло ми останаха най-приспособилите се растения. Тази констатация се отнася не само за рейхенбахитата , а и за всички други обитаващи скалите. Тук е мястото да дам пример и с друг вид ехиноцереуси - русантусите. Тях ги засадих масово преди пет - шест години. През първата им пролет тогава, която беше пак много дъждовна , част от русантусите наедряха , наляха се здраво с вода и увеличиха размерите си двойно и тройно. Други от тях почти не мръднаха - останаха си малки . През следващата пролет като ходих на оглед , кои мислите че ми се радваха ...
От едрите нямаше и следа... За да оцелееш там трябва да си малък ! Тези които я карат `на корем` нямат шанс .
Ето една групичка русантуси :
За другите групи ехиноцереуси , които моржуват там ще съм по-кратък.
Бейлитата - железни са ! Нито една загуба при тях. Изобщо , всичко що иде от Оклахома се чувства като у дома си на нашите камъните . Преди две години засадих десетина дребни семеначета , които са супер :
старото бейли , което е там от 7 години
Ехиноцереус рейхенбахии в. албиспинус . Това чудо от Оклахома съм го показвал всяка пролет , защото се отрупва с цвят и нищо друго освен цвят не се вижда. Сега , през зимата , е двойно по-малко , свито и` наежено` :
Виридифлорусния комплекс . Никакви грижи досега . Цар е !
SB 213 - старото растение :
от миналата пролет съм засял и десетина негови потомци :
Виридифлорус в. корелии - бяха ми дадени от Клеман преди 4 -5 години :
и вероятно най-красивият им представител - кануса :
Ехиноцереус дасиакантус. Имам ги два . Подарък от Инка
Засяти са преди три или четири години там. Растежът е бавен , но славен
Още са малки и не са цъфтели. Но са красавци :
Групата триглохидиатус - кокцинеус. Нямам загинало растение от тях. Но като цяло растат много бавно , някои / най-старите ми триглохидиатуси/ са се заступорили и не мърдат ... Трудно им е на повечето. Личи си. Като че ли най - добре им е на :
Е. trigl. gonacanthus
E. coccineus v. paucispinus
E. roetteri
E. trigl.SB749
Ако не се лъжа рьотерито и гонакантуса ми бяха дадени от Клеман преди 4 -5 години .
Опитах се да сглобя един кратък обзор върху ехиноцереусната част от `моржовете` ми. Вероятно съм пропуснал някои неща.... Да сме живи и здрави догодина - пак. Там добре растат още вивипари , педиокактуси , опунции ...
Tова е най-бодливото ми баирно животно :
Op. hystricina h. `Hagen`
Весело посрещане на Новата Година на всички приятели на бодлите
Тема: Кактуси на открито у нас (Прочетена 103478 пъти)
