Valyo, не мога и не искам да имам нищо лошо като отношение към теб!
Не мога и не искам да имам лошо отношение и към никого другиго от споделящите собствената ми страст към тръните.
Държа в един хубав момент да се срещна с взаимна приветливост, както с теб, така и с всички съмишленици по хоби, които още не познавам очи в очи.
Не съм филолог, но смятам, че добре владея родния си език писмено и говоримо.
Но, първо да ти се извиня наистина искрено, след като така разбираш нещата. Да се извиня и предварително на останалите тук за други остри думи, които може да последват като реакция на опити за принизяване и обезличаване на една 100-годишна история на кактусчийството в България.
Не мога и не искам да приемам, обаче, вменяване с безлични словоформи на нихилизъм и безхаберие - както "кому е нужна" като риторичен въпрос, така и "по соц. образец" като безхаберно определение за едно движение, което е било всичко друго, но не и социалистическо.
Поне, доколкото съм слушал и моя колега и приятел Вальо Павлов, и много други от старите кактусчии, историята започва с оранжерията на Фердинанд преди 100 години, която по онова време е била на мястото на паметника на Съветската Армия в София. Паралелно с Фердинандовите кактуси, в България пристигат и белогвардейски кактуси по Дунава - не знам на колко от вас е известно, но повечето, ако не всички хибридни ехинопсиси в България до по-ново време, са белогвардейски - точно тези, които бабите си имат незнайно откъде и откога. При бомбардировките в София през IIСВ оранжерията е засегната и изпочупена и старците са прибирали каквото са успели по къщи и дворове. Какво е имало като цяло в сбирката май никой не си е направил труда да проучи досега, вероятно и архиви няма, унищожени от комунистите. Това, което е оцеляло се е озовало впоследствие в ръцете на Стоичко Петров, който е откупил оцелелите растения от старците за по някой лев. В края на 60-те години Стоичко Петров става ядрото на софийското кактусчийство на Женския пазар, тъй като единствено от него е било възможно да се купи някой мижава невкоренена издънчица я от Орео, Еспостоа, Мамиларийка или нещо друго. Интересна подробност, която сигурно малцина знаят е, че Мамилария ветула "Аризона Сноукап" е безименно растение от колекцията на Фердинанд, което Стоичко предлага като Ескобария Петроф, кръстена на него, разбира се и с неоспоримото обяснение от негова страна, че е Ескобария, заради кухите си бодли. Много хора му вярваха безрезервно, но нямаше книги, нямаше и достъп до информация. По-конкретни спомени за видово разнообразие може да споделят съвременници. Не толкова важно е това, по-важно е, че се формира една общност от съмишленици, които се срещат с и по собствено желание, обменят мисли, идеи, споделят успехи и неуспехи и си говорят за споделената си страст. Още с формирането на една такава общност, зоркото око на партията бързо внедрява наблюдаващи и през последващите десетилетия канализира, преканализира и реорганизира общността в една или друга юридическа форма. Страшно опасно беше да има някаква група хора, които си говорят за неща, които не са партийния конгрес, петилетката или светлото бъдеще и РСО! Независимо от това, че беше вкарана в юридическа рамка, че имаше партийни очи и уши и, че ту беше самостоятелно дружество, ту към Съюза на Зайцевъдите, Гълъбовъдите и Природолюбителите, ту към ЦКС, хората си бяха същите. Идваха си с желание за споделяне и жадни за новини и споделен чужд опит, цареше ведрина и разбирателство. Е, имаше и мерене на пишки между някои по-чепати люде, но те отпаднаха от само себе си и напълно естествено. Всеки имаше тази общност за своя и нямаше нищо социалистическо нито в мотивите, нито в поведението. Това беше кактусчийството (поне софийското) навремето! Да не говорим, че очите и ушите на партията се наредиха сред най-образцовите кактусчии в България с прекрасните си колекции и растения. Те поне имаха възможност служебно да пътуват в чужбина и носеха и растения и семена и литература, и, най-важното - споделяха!
Имаше и национални сбирки и семинари. Най-ярката като спомен ми е тази от Вонеща Вода, на която лично не можах да присъствам, но колегата Вальо Павлов, с когото вече бяхме обединили колекциите се върна оттам с безценни познанства с колеги от страната, сред които Веско "Троянски" и Рангел Пъков (и с поне 3 медала от конячени подвизи).
Не може просто да се махне с ръка и да се каже "кому е нужна" и да се лепят произволно етикети "Соц.".
Историята, според мен, трябва да се пише и пази. Мен не ме интересува историята на Судан, но не бих си позволил да пиша публично, кому е нужна такава история. Просто бих споделил, че мен лично не ме интересува. И към Хаге например нямам никакво отношение, но не бих му лепнал етикет "социалистическо" предприятие, просто ей-така, защото известно време е било в ГДР.
Тема: Колекционерството в България (Прочетена 41786 пъти)
